,,Лекари, които лекуват огромен брой заболявания, ги изучават, като изследват ,,пациентите’’ си. Те самите не страдат от тях. Всички сме имали детство, но за някои то е като болест. Много деца, подобно на много възрастни, имат емоционални и поведенчески разстройства. Повечето от тях са резултат от враждебно отношение към преживяванията им в ранна детска възраст. Така се губи равновесието между децата и преживяванията им. Ние, възрастните, трябва да се учим как да ги предпазваме от опасни за тях преживявания и да търсим други начини да разберем и да помогнем на децата, които даряваме на този свят. В крайна сметка те са малки възрастни. Ние просто ги наричаме деца.
Едно от пет деца преживява емоционален дисбаланс или разстройство. Ако не им помогнем да се справят, те ще продължат да живеят с тях и в ,,големия’’ си живот като възрастни. Тогава нещо ще отключи проблемите им и те ще нападнат другите, а те може да са собствените им деца. Някои са по-уязвими, а други са с по-сложен характер. Те предават нещастието си по шумен, неприятен и дори агресивен начин. Нарушават дисциплината и вкъщи, и в училище. А има деца, които страдат мълчаливо, като живеят с вътрешното си безпокойство. Те са тихи, несоциални и се чувстват неспособни да изразят това, което дълбоко ги е разстроило-насилие вкъщи или училище. Именно за тези тихи страдащи деца се тревожа, защото те може да не бъдат забелязани. Ако не възвърнат баланса си, няма да осъществят пълния си потенциал, а това ще е пропуск за тях и за всички нас. Често заради конфликт помежду си родителите не отговарят на нуждите на децата или още по-лошо, превръщат ги в пионки в проблемите си. Понякога напускат семейството си и оставят децата объркани и самотни, без да обяснят постъпката си, да не говорим, че не им позволяват или насърчават да изразят чувствата си. Много деца изпитват вина през целия си живот за раздялата на родителите си. Не мисля, че ,,емоциите’’ са нещо излишно и трябва да се потискат или крият. Те са външно проявление на мислите ни. Ако се опитаме да ги унищожим, защото са мръсни, в нас остава дисбаланс за доста дълго време понякога. Тъгата често кара другите хора да се чувстват по-неудобно, отколкото тези, които я изпитват. Доколкото знам, сълзите още не са убили никого. Не нараняват нито тези, които плачат, нито тези около тях. Но съществува странен заговор между възрастни, че тази ,,емоция’’ трябва да се потиска. Те продължават да не позволяват да другите да плачат, сякаш това ще им навреди. Родители, на които не им е било позволявано да показват емоциите си, често чувстват, че трябва да направят същото. Емоционалното избухване може да е по-спокойно или безвредно, ако малко пара се изпуска от време на време.
Според някои психолози проблемите започват в утробата. Не само че ембрионът усеща пулса  и дишането на майката, но чувства и всички промени в нея. Страданието или насилието около майката може да забавят развитието на детето подобно на цигарите и алкохола. Така външният свят, към който скоро ще се присъедини, изглежда все по-малко уютен в сравнение с утробата.
Повечето деца притежават малко неща, които да нарекат свои, но със сигурност носят собствени емоции и креативност. Ако ги игнорираме или унищожим, ще премахнем ,,знаците’’, които ни дават, а на края и техния дух. Когато остареем, ще ги помолим да се грижат за нас. Тогава може би ще ни се иска да сме ги научили да бъдат по-чувствителни към нуждите на другите. За да стане това, те трябва да разбират и развиват собствената си чувствителност. Ако разрушим духа им, как да очакваме да се отнасят добре с нас? Откритият разговор може да научи и нас, и тях на много неща. Често първата идея на един изобретател изглежда малка. Последвалите я идеи се оказват велики. Ако унищожим първата идея, ще унищожим духа на творението. Децата с богато въображение са изобретателите на бъдещето и трябва да ги пазим и насърчаваме да ценят себе си и идеите си. Да живееш без емоционален баланс, е като да носиш тежка раница с отпадъци. Не трябва само да помагаме на деца с проблеми, но и да насърчаваме ,,бившите деца’’-днешните възрастни-да оставят пример, който децата им да следват.
Ако възрастните не могат да се държат цивилизовано един с друг, ще е нечестно да обвиняваме децата за това. През последните 20 години има напредък в изследването на поведенческото разстройство. То е описано просто като ,,фаза’’, което е все едно да обърнем гръб на запалена клечка. Със сигурност тя ще изгасне, но не може да обвиняваме пожара, защото се е разразил и ни е погълнал, докато не сме гледали. По-добре да насочим енергията на огъня в позитивна посока, отколкото да се изправим срещу огнена буря по-късно.
Важно е да не подценяваме значимостта на простите неща-прегръдките например. Те са лесен и много ефективен начин да покажем загриженост и одобрение. Дори те се смятат за знак на слабост. Подобно на сълзите, прегръдките няма да навредят на никого. Те са евтини, екологични и лесно приложими. Надявам се, че родителите или учителите скоро ще се почувстват по-склонни да търсят помощ от експерти, когато имат нужда от съвет. Не трябва да забравяме, че те се отнасят с децата и родителите с увереност и чувствителност.
Надявам се новите идеи, които помагат на деца с проблеми, да бъдат развити. Сега повече от всякога, е време да се освободим от предразсъдъците. Няма правилен или грешен отговор, когато става дума за децата.’’
*Това е част от публикация, писана от Лейди Ди (поместена в списание ,,HELLO!"" в брой 14 от 30 юни 2011).